Детето от 2 до 2 години и половина

   Когато в течение на много месеци детето е пипало всичко и е тичало навсякъде, най-изморена е майка му. Тя мечтае за заслужена почивка. Сега тя може да си почине. Времето от 2 до 2 и половина години е спокоен и уравновесен период. Детето започва да става по-дружелюбно, а и по-лесно за разбиране, защото се изразява по-добре.

То може да тича като гледа наляво

или на дясно. При ставане най 

напред вдига задничето си и след

това главата

Сега преди всичко то иска да говори до самозабрава, както в предишния етап не се уморяваше да пипа. След като добре е опознало лицата и предметите, сега то иска да ги назове. За да научи имената на предметите, то ги сочи с показалеца и пита: „А това ...? ... и това? ...“ И когато му отговорят, то повтаря отговора като ехо. После, без да се уморява, то пита другиго за същото нещо, за да провери, за да чуе още един път новата дума. Да повтаря, да кара да повтарят — ето неговия начин да учи.

Използува всичко, за да обогати речника си. Повтаря имената на близките си, изброява играчките си, играчките на братята и сестрите си: „Би-бип Бебо ... Би-бип  сочейки предметите, които го заобикалят. То определя собственика на предметите: на мама, на тати. По силата на детската си логика то не обича предметите да сменят собственика си.Дете на две години и половина, се учудва, че баба му носи обувките на мама. То е истински магазинер, който прави инвентара си.

   Детето изброява какво е яло на обяд, вечерта, вчера, дотам, докъдето стига паметта му. То иска да знае къде е баща му, сестра му, приятелят, който обикновено идва да играе с него. От всичко, което казва, се излъчва силното му желание да се ориентира в света, да бъде в него, да знае своето място в него. Когато е само, то повтаря научените думи и обяснява всичко, което върши. Това е началото на дългия монолог, който ще трае години, до шестата или седмата година.

   Като говори с часове с едни и с други или на куклата си, детето прави огромен напредък в говора. То не само научава нови думи, но започва и по-лесно да се изразява. Постепенно изоставя бебешкия език.

   Най-напред се появяват съюзите на и за. Научило ги е по време на неуморимите си въпроси и изброявания.После се забавлява, като повтаря нещо, което е слушало сто пъти: „Една лъжичка за татко, една лъжичка за мама".

   Един ден изникват и наречията: скоро, сега, тогава, заедно, също, веднага. Появяването им е срамежливо, но забележимо. След известно време на сцената се появява и местоимението. 

Така говорът постепенно се обогатява, но глаголите продължават да господстват: понякога се наброяват до 90 или 100. В тези бройки влизат, разбира се, и деформираните думи. Те още са многобройни или защото детето не може да произнесе нито „ф“, нито „р“, нито „в“, или защото неуспешно подражава (врабчето става еабче, лъжичката става жижичка и т. н.).

Скицираната някога фраза (Тати дойде кола) се оформя: „Тати дойде с колата“ и „Мама има синьо палто за навън“. Думите са на мястото си. Какъв напредък само за 6 месеца! Това е действително триумф на говора.

Но внимание! Някое дете знае на 2 години 70 думи и 300 на две години и половина. Друго знае само 50 на две години и 100 на две години и половина. И в двата случая децата са съвсем нормални. Тези разлики могат да останат и за цял живот. Основният речник на средния възрастен наброява 1500 думи, на образования — 3000, на учения — 5000.

Като използва и двете си ръце( едната държи

листа, а другата химикала) то може да 

изчертае окръжност

В какво се коренят тези разлики? Най-напред в индивидуалните предразположения, които позволяват на някои деца да проговорят много рано, както някои прохождат по-рано.В едно и също семейство, при същото възпитание това се чувствува особено ясно: по-голямата сестра на една година е знаела 5 думи, по-малкият брат знае две думи на една година. Но индивидуалните предразположения не обясняват всичко. Съществена роля играе средата. За да говори нормално едно дете, то трябва да бъде заобиколено с обич, с добро настроение, с разбиране. Освен това то трябва да слуша да се говори и да му се говори - това е основно, да се отговаря на въпросите му, да бъдат насърчавани усилията му и всичко това с любезен тон и без да се деформират думите. Дете, на което майката мило говори: „Хайде, иди си измий ръцете и след това ела да ми помогнеш да сложим масата . . . Много добре. Хайде, сядай бързо. Сега ще ти донеса супата . . . Внимавай, ще се изгориш! . . . Браво! Храниш се като голямо момиче“, такова дете явно ще напредне в говора много по- бързо от момиченце, поверено на безразлична, наета да го гледа, жена. През целия ден това момиченце ще бъде угощавано с подобни фрази: „Изяж супата си . . . Изпишкай се . . . Побързай ... Как не те е срам! Бързо си измий ръцете! О, лошо момиче! Пак направи петно . . .Не мърдай, ще го изчистя . . . Изцапа салфетката си, няма да получиш десерт! . . . и т. н.“ Явно то не ще има същите стимули да напредва.

   Същото се случва и с децата в някои ясли, когато медицинските сестри нямат време да им говорят, а и в къщи не им говорят повече. Тези деца не напредват в говора, малко по малко се затварят в себе си и стават мълчаливи. Понякога психолозите считат, че изоставането в говора, което се дължи на липсата на интерес у околните към детето, е коренът на трудностите, които детето ще изпита, когато ще се учи да чете и пише. Когато усетите, че детето е достигнало чувствителния за говора период (това е лесно — то ще ви задава много въпроси и ще бъде страшно заинтересувано от отговорите ви), вие трябва да му говорите често и ясно, да му отговаряте с търпение. И когато то научи най-употребяваните думи: сън, вода, хляб, жажда и т. н., вие ще разширявате речника му, като употребявате нови думи. Те ще разбудят интелигентността му.

Идва време, когато мисълта има нужда от думи, за да се развие, както тялото има нужда от храна, за да расте. Сравнението не е пресилено. Вие ще бъдете свидетел на този процес.

Детето непрекъснато пита и макар въпросите му да са много общи, те доказват неуморимата му любознателност. То е жадно да научи имената на нещата, както беше жадно да ги види, а след това — да ги пипне. Това любопитство е нормално, то липсва само у закъсняващото или у детето с умствени недостатъци.

Когато детето пита майка си: „А това ... А това? Видя ли?“ като сочи предмета, майката казва името на предмета и почти винаги обяснява: „Това е прахосмукачка. С нея се почиства прахта.“ След това, дори и да не се прави специално за него, детето гледа как се включва прахосмукачката, как се натиска бутонът, как се минава от стая в стая. И в скоро време „прахосмукачка“ е не само нова дума за детето, но и името на един предмет, бял или зелен, който бръмчи, който придвижват от стая в стая, за да почисти. А докато се движи, отварят прозореца и т. н. По този начин детето увеличава своя речник с нова единица, но същевременно паметта му запомня всичко, което заобикаля думата „прахосмукачка“: движения, образи, обстоятелства и т. н.

Въпросите следват и всеки път нещата протичат по същия сценарий: 

• любопитство, което кара детето да пита: „А това? ... А това? . . .?“
• способност да разбира, която позволява на детето да схване даваното обяснение
• памет, която регистрира думата и всичко,което я придружава -обстоятелства, декор и т.н.

   Като се упражнява непрекъснато по този начин, мисълта става по-пъргава и механизмът действува все по-бързо, защото любопитството расте. А с възрастта децата питат все повече.

Увеличава се способността му да разбира — колкото повече думи знае детето, толкова по-добре разбира какво му обясняват.

   Паметта се усъвършенствува. Колкото повече действува, толкова повече се развива, такава е добре познатата й характеристика.

Като подражава на майка си детето храни мечето.

По този начин детето всеки ден прибавя една или няколко думи към своя речник и разширява познанията си. На две години и половина детето обикновено знае 300 думи, а се счита, че основен речник от 1000 думи е достатъчен, за да се вземе успешно гимназиалната матура.

От емпирична интелигентността е станала мисловна, и то колко бързо! На 1 година, виждайки предмета върху скрина, детето не намираше никакъв начин, за да го достигне. На 18 месеца то дотикваше стол, качваше се отгоре и взимаше предмета или с помощта на пръчка го събаряше на земята. Но когато му попречеха, не му идваше наум да почака, за да осъществи своето намерение. Сега   то чака нощта, за да се плъзне като малък крадец към желания предмет. Детето вече не намира разрешенията на вълнуващите го въпроси, като опипва, а като размишлява. То е достигнало дотук благодарение на говора .Когато детето има на свое разположение помагалото „говор“, интелигентността му се развива бързо. Ролята на говора за развитието на интелигентността е толкова важна, че децата, които не могат да говорят, защото са глухи, в сравнение с другите деца закъсняват в интелектуалното си развитие с две години. По същата причина децата, настанени в някакво заведение и на които не се говори достатъчно, на 2 години знаят 5 думи вместо 100 и коефициентът на развитието им е 60 вместо 90.

   От момента, в който интелигентност и говор са така тясно свързани, вече не може да се говори за едното без другото. Те си помагат, подкрепят се, взаимно се развиват. Особено забележително е, че в този етап детето бележи всекидневни успехи в говора. За да ви дам представа за това, ще посоча някои от успехите, които детето е постигнало в течение на 6 месеца:

  Фразата се изтънчва, появяват се минало несвършено време и отрицанието.Нахлуват уточненията: много, малко, доста, толкова, повече, по-малко . И чрез всички тези фрази, които детето изрича с явно удоволствие, то показва, че най-много го интересуват не толкова имената на нещата, а смисълът на тяхното съществуване. И то толкова често пита защо, че на свой ред свиква да казва защото.

 Способността да говори преобразява коренно живота и хоризонта на детето. Дотогава то е живяло самотно, затворено в малкия си свят. Благодарение на езика то прониква във нашия свят, света на възрастните. Досега само родителите му, свикнали на неговото бъбрене, го разбираха. Сега то може да общува нормално с всички. Новите възможности на детето на две години и половина - да пита, да се изразява, да получава, да отговаря, му вдъхват доверие в собствените сили, правят го непринудено. Поради всичко това то дори скоро ще изпита някакво чувство на доволство, ще вярва, че „е успяло“, че този току-що завоюван свят е негов и ще се сърди, когато нещата не ще се уреждат бързо по негов вкус.  Очаквайки, детето е много весело, много доволно от този нов белег на независимост, както беше весело, когато проходи.

Ходенето и говорът направиха от него пълноправен член на обществото. То е толкова „оправно“, че често родителите на детето, достигнало две години и половина, започват да мислят за още едно дете.